Щрихи от Венеция

Ден и половина на архитектурното биенале

Цветана Шипкова

26 август, около осем вечерта. Пристигам на летището в Тревизо. Усещането при слизането от самолета е точно като при влизане в сауна. Мирише на море. Около час е пътуването с автобуса до Венеция. Спирката е точно до пешеходния мост на Калатрава на „Пиацале Рома”. От тук тръгват корабчетата на венецианския градски транспорт- вапорето. Има и водни таксита, но цените им са главозамайващи. Не че вапоретото е евтино – 6,5 евро за едно пътуване. Добре, че има карти – купувам си една за 48 часа срещу 28 евро. Късмет – успявам да седна на палубата в препълненото корабче и в продължение на следващия час наблюдавам как вечерта се спуска над „Канал Гранде”. Още във вапоретото виждам плакат за голяма изложба на BIG – бюрото на Бярке Ингелс. Мястото е някакво палацо, далече от основното изложение. Дали ще успея да стигна и дотам? Не е много ясно. Вече съм изпуснала първия от трите дни, когато Биеналето е отворено само за журналисти, и откриването на Ca`Giustinian - старинна сграда до Канал Гранде, реставрирана специално за случая. Там са изложени макети на Франк Гери за проекта му LUMA/Parc des Ateliers, който в момента се изпълнява в Арл, Франция. Много интересна инициатива на частна фондация, която създава на мястото на старо железопътно депо в центъра на града мултикултурен център за различни изкуства. Гери лично ще го представи утре . Според информацията, която имам, там е пресцентърът за чуждестранните журналисти.

26 август, около десет вечерта. Хотелът ми не е върха на сладоледа, но поне е до Сан Марко и на две спирки с вапорето от Биеналето. Късно е, но мога поне да видя къде е тази Ca`Giustinian. Колегите от италианското Abitare са на представянето на ново списание за дизайн – и там сигурно всичко е свършило. Намирам палацото. Осветено е, но вече не пускат вътре
„Много съжаляваме, днес беше откриването, много тежък ден. Заповядайте утре.”
„Добре, може ли поне един шприц на терасата?”
„ Разбира се”
Шприцът - типичното венецианско питие, идва бързо, но е топъл.
„Донесете ми малко лед, моля”
„Съжалявам, и ледът свърши”
Това е. Пия топъл шприц и се любувам на музея Punta de la Dogana, който представихме в първия брой на Abitare за тази година – той е точно отсреща, на другия бряг на канала. На терасата на съседното палацо –един от най-луксозните хотели във Венеция , френският министър на културата Митеран и кураторът на френското участие Доминик Перо дават официална вечеря за повече от 50 души по случай откриването на френската палата.

27 август, около 10 сутринта. Влизам между първите в павилионите на „Арсенале”- бившата корабостроителница на Венеция. Тук е основната част на изложбата – участниците, които кураторът на тазгодишното биенале – Казуйо Седжима от SANAA, е поканила. Темата, която е избрала, е „Хората се срещат в архитектурата.” Излишно е да казвам, че Рюе Нишизава и тук е работил заедно с нея.
Пресцентърът, незнайно защо, е разположен в самия край на изложението. Отивам право там, за да получа безценната прес карта, план на Биеналето и талон за отстъпка от 20 евро при купуването на каталога. Цената на тежкия към 10 кг двутомник иначе е 70 евро. Решавам да го купя на излизане от книжарницата при входа и тръгвам да разглеждам обратно на движението. Това не е особено добра идея, защото експозицията си има някаква логика на разгръщане, а и защото надписите, обясняващи какво виждаш, ти се падат на излизане от павилиона, но нямам време да се връщам отново в изходна позиция. А и трябва да си пестя силите – тичането из сауна е много особен спорт, познат само на посетилите Венеция в тези дни, а разстоянията в „Арсенале” са огромни.
Първа изненада – китайците не показват архитектура, а съвременно изкуство. В павилиона им е изградена поетична инсталация с птици, които излитат, разкъсвайки стоманена стена, наоколо на открито има още няколко.
Вън, в дъното на „Арсенале” Piet Oudoff – ландшафтният артист, който е правил зеленината на High Line в Ню Йорк, е създал „Градината на девственицата”. Красиво, зелено и спокойно – още никой не е стигнал до тук.
Италианският павилион е от най-важните. Експозицията му Reflexions from the future е от три части. „Амнезия” е посветена на миналото, и защитава тезата, че няма приемственост между архитектурните поколения. Частта, посветена на днешния ден, е безкрайно интересна. Показани са по най-добрия възможен начин около 30 различни съвременни проекта - от реабилитация на стари крепости, през социални жилища, до библиотеки. Всички са изключително качествени и разнообразни –ако бях архитект, тук щях да си прекарам един ден. Третата част, посветена на бъдещето – не ме грабна. Може би се иска повече време и спокойствие, за да оцениш визиите и прогнозите на избраните архитекти.

Участието на Janet Cardiff от Канада –“The Forty-Part motet” е абсолютно вълшебно преживяване. Авторката убедително доказва родството между архитектура и музика. Тя „изважда” пространственото звучене на Ренесансов мотет като записва поотделно 40 певци и пуска гласовете им да звучат в изложбеното пространство през 40 високоговорители, разположени така, че създават обемно „архитектурно” усещане.
Следва Кралство Бахрейн – първо участие на Биеналето. Доста голямата площ е издигната на подиум, върху който са разположени три истински рибарски колиби. Вехти, с шарени постилчици, с дъсчени пейки, на които посетителите сядат и гледат на монитори интервюта със собствениците. Те са рибари, пометени от бързата индустриализация на страната и бурното застрояване на брега. Колибите им са своеобразни публични пространства, където общуват помежду си и с морето. По стените има данни от професионално социологическо изследване на процесите в обществото. Много човешки проект, много просто и добре представен.

Ето ги и съседите ни от Македония. Неголям щанд, темата е за архитектурното образование. Състои се от гипсови отливки на различни пространства с черни фигурки в тях, обединени в голям блок. Изработен е от студентите и илюстрира начина на обучение. Има и каталог, който обяснява процеса. Представянето е скромно, особено на фона на божествените макети, които могат да се видят в други павилиони, но стои достойно, защото има идея.
Още едно невероятно преживяване – инсталацията на Олафур Елиасон Your split second house. В тъмнината на халето плющи вода, стробоскопски светлини режат времето на части от секундата, вият се мълнии ... Описанието на вълшебството гласи: „Маркучи, вода, помпи, стробоскопска светлина.” Може би най-силното нещо на цялото Биенале.

На щанда на Хърватия научавам нещо много интересно. Проблемът с липсата на национален павилион във Венеция е решен с построяването на плаващ павилион, който утре ще пристигне по море от Риека и ще бъде закотвен пред парка „Джардини”, където са другите национални павилиони. 14-те водещи хърватски архитекти са работили заедно по проекта Brod (Корабът), а целият процес е документиран в книжка, която всеки може да си направи сам на място. Разменям няколко думи с куратора Лео Модрчин и приемам с удоволствие поканата да бъда между тези, които ще посрещнат утре сутринта павилиона на кея пред „Джардини”. Официалното му откриване ще бъде утре привечер.
По-нататък известният изкуствовед и куратор Ханс Улрих Обрист показва проектa си Now Interwiews . В залата са разположени 50 ниски столчета. Срещу всяко от тях – монитор и слушалки. Сядаш, слагаш ги – и си очи в очи с някой от участниците в Биеналето, който говори за работата си. Безценно.

Албанското представяне е скромно откъм изразни средства – неголямо пространство с пейки в средата, по стените текат прожекции. За пръв път участват в Биеналето. Показват наколко проекта, между тях този с боядисването на фасадите на сградите в Тирана в много ярки цветове. Интересно ми е, защото съм чувала за проекта, но не виждам друг да се заседява на пейките. Тук, на биеналето, борбата за вниманието на посетителите е жестока.
В една от следващите зали виждам надпис „Съжаляваме, имаме проблем.”. Чета описанието – Джуня Ишигами и съдружници представят проекта „Архитектурата като въздух” – подробен макет в мащаб 1:1 на сграда, където всички греди и колони са изпълнени от тънка като конец бяла нишка. Започвам да се вглеждам и откривам части от макета –съвсем безплътни на фона на масивните колони и грубите тухлени стени на халето. Разпознавам самия Ишигами между десетината души, които се суетят зад заграждението. Очевидно се опитват да възстановят инсталацията. По-късно научих, че през нощта, въпреки строгата охрана, котки са посетили макета, но тази информация така и си остана непроверена. Научих също, че инсталацията не е била възстановена.
И отново нещо изумително - Transsolar и Tetsuo Kondo Architects са вкарали в залата истински облак. Можеш да го пипнеш, да влезеш в него по специално направена за целта виеща се рампа и да го видиш отгоре. Хората изчезват и се появяват, усещането е неописуемо.
В една от следващите зали се представя Вим Вендерс. Първият му 3D филм е посветен на най-новия завършен проект на SANAA - Центъра за обучение на „Ролекс” в Лозана – открит през март 2010. Името на филма е „Ако сградите можеха да говорят” и разказът се води от първо лице – на сградата.

27 август, около четири следобед. Стигам до книжарницата в началото на „Арсенале”. На входа се разминавам с Рем Колхаас. Вече е известно, че той ще получи наградата „Златен лъв” за цялостно творчество. Един японец също го забелязва и започва да го снима в упор. Колхаас не му обръща внимание и се отдалечава. Проследявам го. Оказва се, че точно срещу входа на „Арсенале” е изложението на Хонг Конг във Венеция. Там, в малък вътрешен двор, в момента започва представяне на проектите за нов квартал в града. Ще говорят Норман Фостър и Колхаас, които участват в конкурса. Разкъсвам се между умората и любопитството, но решавам да остана. Седящите места са заети, разбира се, но заставам така, че виждам отлично и чувам всичко. Лорд Фостър е доста сдържан и лаконичен – представя проекта си кратко, говори за бъдещето и потенциала на Хонг Конг. После дават думата на Колхаас. Произношението му на английски е малко особено и не разбирам всичко. Той говори не за проекта си, а за живота в Хонг Конг, за непрекъснатото движение, за търсенето на нови неща, динамиката. Оставам с впечатлението, че любезно иска да каже, че мястото е доста бездуховно.

27 август, привечер. Вече съм смъртно изморена. Сядам в книжарницата да разгледам новото списание за дизайн, лансирано вчера. Интересно е. Впрочем и тази вечер има премиера на ново списание, колегите ми пак са там и пак са ме поканили. Отивам.
Докато стигна, списанията са раздадени, бирата – изпита, тълпата се весели на терасата, на близкото мостче, и на една лодка във водата. Опитвам се да проведа смислен разговор с колегите от Abitare, за да разбера какво си струва да видя утре в „Джардини”, но не е лесно. Всеки миг някой се хвърля да ги целува и ги засипва с потоци от думи. Разбирам, че снощи е имало грандиозно парти на BIG, на което обаче малко от присъстващите са били поканени. Между другото става дума, че австрийският павилион е бил открит следобед от президента на страната и министъра на културата. Обсъжда се къде е купонът тази вечер. Аз съм пас – имам уговорка за вечеря и вече закъснявам. Мятам се, или по-точно завличам се, до вапоретото. Минаваме край Ca`Giustinian – отворена е и свети примамливо. Виждам, че има покривна тераса, на която някакви хора си пият питието. Умирам от завист – представям си гледката в този вечерен час. За миг се изкушавам да сляза и да изтичам нагоре само за да погледна лагуната, но остатъците от добро възпитание побеждават.

27 август, единадесет и половина вечерта. Прибирам се от вечеря. Получавам SMS : German party, palazzo degli armeni, near campo santa margherita. Някои хора са от камък.

28 август, девет часа сутринта. Пътувам с вапоретото към кея на „Джардини”, където трябва да акостира плаващият павилион на Хърватия. Предвкусвам уникални снимки, разкази от първа ръка, истински „удар”. На кея наистина има оградено място, събрали са се няколко души и двама фотографи вече са монтирали апарати с дълги обективи. Платформата и корабът, който я тегли, не се виждат. Уж се зададоха, но после внезапно изчезнаха от погледа. Вместо тях се приближава огромна изключително красива яхта – платноход. Оказва се, че фотографите дебнат нея. Напускам полесражението в обратна посока, за да не изглеждам като папарак, дебнещ олигарси. И на следващия кей няма никой.
Съжалявам, че станах толкова рано – биеналето отваря в 10. Поне видях статуята на партизанката от Карло Скарпа. Тя е на кея, в самата вода. Връщам се към входа на „Джардини” . Тук са националните павилиони, някои строени още през 20-те и 30-те години на миналия век. Между авторите им са Алвар Аалто, Герит Ритвелд, Йозеф Хофман. Пия кафе на входа. На съседната маса е Андреа Бранци. И той е подранил.
В самото кафене има изложба на Olivari – изключително интелигентно направена. Всяка дръжка за врата е представена заедно с автора си, интериора, архитектурата на времето си. Всичко в обикновени бели кутии. Едно от онези неща, които само изглеждат прости.

28 август, десет часа. Влизам в парка. Не мога да се сдържа и хлътвам в първия павилион до входа – белгийския. Много интересно! Изглежда като в музей за съвременно изкуство, но по стените се оказва, че висят стар мокет от дневна с дупка за камина, износен паркет със следа от машина за кафе, банки от студентска аудитория...Името на инсталацията е Usures – Износване.
В холандския павилион предстои дискусия отново с участието на Рем Колхаас. Темата е много интересна – за използването на пустеещите сгради. Решавам да дойда по-късно.
Отивам в големия сборен павилион, където са събрани най-много автори.
Пред него в градината е надут огромният пласмасов балон на raumlaborberlin – наречен Kitchen Monument. Това е подвижно публично пространство, в което могат да се случват всевъзможни неща – от парти до боксов мач. В момента има дискусия.
Вътре в централния павилион залата на Алдо Сибик е невероятна – четири различни големи проекта са представени с толкова подробни макети, че можеш да ги разглеждаш с часове от гледната точка на бог.

28 август, около единадесет часа .Срещам хърватския куратор. Много е разстроен. Оказва се, че павилионът се е повредил при плаването и са го откарали в корабостроителница за ремонт. Дали ще успеят за откриването след обяд? Не се знае. Наистина много жалко!
Японското Atelier Bow-Wow показва 12 къщи – много различни, страхотно интересни, с толкова красиви макети, че им се любуваш като на скулптури.
Тук се представят проекти на офисите на Седжима и Нишизава – освен SANAA, те си имат и собствени бюра. Пак са в една зала.
Sou Fujimoto Architects показват стъпаловидна структура от плоскости, наречена Primitive Future House . Всички са на разстояния, кратни на 350 мм – основен размер на човешките дейности според авторите. Макетът е отново произведение на изкуството.
OMA се представя с експозиция, в две части. Първата зала показва някои от важните им проекти, а другата е посветена на размисъл за запазването, реставрацията, трансформацията на сградите. В дъното е направена стена, от която всеки може да си откъсне картичка с илюстрация на някой от проектите на ОМА, свързани с темата. Има планове, снимки, текстове.
Естествено, че Колхаас ще участва в дискусия по темата. Тичам към холандския павилион. Тъкмо започват. Вече разбирам по-добре английския му. Разказва една история от времето, когато проектирал сграда за затвор – прекарал една седмица зад решетките, без никой да разбере, че не е престъпник (смях в залата). Задава въпроса какво трябва да се пази и не се ли увличаме да съхраняваме всичко старо, независимо от качеството му. Самата експозиция Vacant NL, where architecture meet ideas , е много интересна – в павилиона долу е съвсем празно, като в пустееща сграда, а горе са натрупани сини макети на хилядите празни постройки в Холандия. Следва представяне на идеи за тяхното временно използване от кураторите от Rietveld Landscape.

28 август, около един часа. Япония – много интересен павилион, посветен на 50 годишнината на движението „Метаболизъм” в архитектурата. Коментира се връзката между архитектурата на градовете и типа власт – силна (диктатура), или слаба (демокрация ). Показано е наблюдение на промените в архитектурата и начина на живот в различни райони на Токио. Самата презентация е много впечатляваща – отново гениален макет!
Русия. Концептуален проект Factory Russia, предлагащ възстановяването с нови функции на стари индустриални зони в град Вишни Волочек. Най-любопитната му част е представянето на архитектурния проект не чрез рендери, а с кръгова панорама, нарисувана от професионални живописци в старата соц традиция.
28 август, около три следобeд. Тръгвам си от Биеналето. Ще пропусна церемонията по награждаването.

Можете да научите кои са отличените на www.labiennale.org

А за нашето не-участие в това Биенале ще трябва да поговорим отделно.