Началото на звездната система

Дали Венеция не е лабораторията, в която бе създадена културата на знаменитостите?

Пълният текст на Kонрад - Берка , публикуван със съкращения в брой 012 на АBITARE

Записки от Венеция, година ММХ

1950-1975: Дали това е периодът, когато Венеция се превръща в стартова площадка на псевдокултурен процес, типичен за XXI век? Венеция: протоарената на най-срамното явление в идеологията на глобализма: трескавото търсене на архитекта звезда? Явление, заклеймявано от всички и все пак неустоимо.

1950-1975: Тримата най-прочути и най-влиятелни архитекти от първите три четвърти на века – Франк Лойд Райт през първата (1900-1925), Льо Корбюзие във втората (1925-1950) и Луис Кан в третата (1950-1975) – са поканени във Венеция, уникалния град par excellence, за да предложат свой проект за конкретно място тук. Представени са на населението като единствените творци на планетата, които са в състояние да спасят Венеция чрез създаването на изключителна архитектура. И – три пъти поред! – непредвидени обрати променят плана.

Всеки от тях умира в процеса на разгръщането на проекта. Странно се повтаря съдбата на Моцартовия реквием: велик творец съчинява последния си шедьовър, без да подозира, че това е собственият му погребален марш.
На три пъти най-знаменитият автор в момента е призован да предложи свое произведение, което може да разтрогне магията на мястото, но в крайна сметка той самият не успява да се опази от нея.

1950-1975: Три захвърлени проекта, три трупа. Странно заплитане на венецианската мрежа. Желаещи да издирят убийците? Познато ли звучи тази история? Дали колкото по-голяма е амбицията, толкова по-малко предначертаното се сбъдва? Това ли е версията на тези, които са били против проектите? Или е по-удобно да се хвърли вината върху още едно, съвременно, „венецианско проклятие”?

Венециански истории

Културният резонанс от венецианския проект на Франк Лойд Райт – студентска библиотека и пансион на името на Анджело Мазиери (Masieri Memorial) – е по-интригуващ, отколкото самият нереализиран проект, който на фона на създаденото от този автор изглежда блед до баналност. Заслужава внимание обаче дебатът, провокиран от проекта. Той може да се нарече симптоматичен, тъй като предусеща културните трансформации в т.нар. глобално общество, предизвикани от сякаш неспиращото настъпление на „света на шоуто”, стимулиращи капризното консуматорство и развлекателната индустрия за масите. В крайна сметка се променя смисълът на авторството и на обичайно свързваните с него понятия: славата и мита. Венеция ли е протолабораторията, в която за първи път е синтезиран култът към знаменитостите?

Днешният свят е въвлечен все повече в превъзбудено комодифициране и в шоу с претенции за елитарност – с превзето „въодушевление” от естетиката на безформените символи. Тази естетика триумфира и на изток, и на запад, независимо от факта, че никоя теория не може да бъде нейна интелектуална база. Или оповестяването на подобна теория би предизвикало неловкост? Архитектът звезда, ако използваме най-несполучливия израз на неуморната ковачница на думи в ерата на глобализацията, осигурява тази естетика, а самата тя обезпокояващо се аргументира именно с появата на поп звездата в архитектурата. Макар новата фигура да е изкуствено създадена, смята се, че само тя ще задоволи нуждата от нещо като символ. Проблемът е, че нито клиентът, нито архитектът звезда имат някаква представа какво точно да символизират с него.

Интересуващите се от архитектура вероятно намират утеха само в създаването на колекция на открито от сгради икони, прочули се преди построяването си, изпреварени от мита за своя автор. Понятията слава, мит, авторство са вече, макар и в най-банална форма, единственият възприет докритичен канон в така наречения глобален свят. От това излиза, поне на теория, че тъй като „важните” архитекти имат предостатъчно аура, могат да се възприемат и по-несериозно. Накратко, те са по-прославени, но по-несериозни.

Предрешен ли е този развой още във венецианските сюжети? Прозрение за сегашната ситуация е може би „Сладък живот” (1959) на Федерико Фелини. Филмът е известен, първо, с умелия колаж от реални хора и фиктивни събития и, второ, с представите – нови, неочаквани и погрешни едновременно – за звездите и начина им на живот. Макар че е екзистенциален опит върху самотата и неврозите на модерния индивид в протоверсията на глобалното общество, видяно през камерата на папараците, филмът често се интерпретира сантиментално, като някаква романтична холивудска комедия. Още един знак за разпада, за фрагментарността, върху която се гради глобалната култура?

Прочетете повече в брой 012 на АBITARE